По острието на живота балансирам                  

/утъпканият, без завои път е скучен/.                       

Битки ме намират, а и аз намирам                           

и за дълго съм във тътена им звучен.                      

Сърфирам върху най-опасните вълни  
                   
и често, случва се да ме съборят.                             

Но глас един във мен не млъква и “Стани!”           

ме вдига и като войник, до край се боря.                

Грабната в житейски бързей, все се спускам          

във екстремен рафтинг, дъха ми спиращ.               

Не ходя- Пегас намирам и препускам,
                     
до болка за скрити истини се взирам.                       

И ако срещнете ме на пътека равна                          

или във блато с тиня застояла,                                  

ще бъде знак, че аз изчезвам бавно.                         

Не, знак ще е , че жива съм умряла.