С голо, изранено тяло
ровя твърдата земя.
Дълго време, то е спряло,
на сляпо и без светлина.

 Стремежът ми неистов е
за слънце и въздух /глътка/.
Светът, там горе, ме зове,
но мравешки са стъпките

и всяка следваща боли.
Но няма, няма да ме спрат
дори гранитните скали -
пропуквам ги и съм на върха,

но...там излизам в тишина.
Къде ли са фанфарите?
Нехае май за мен света
и съм си сама със раните,

а и още придобивам.
Върху ми газят с тежест,
с ярост вятрър ме превива,
коса озъбена ме реже,
                                   реже,
                                           реже-

 без милост на парчета.
Но дори частица моя
да остане там невзета,
Възкръсвам.
И давам всичко свое
за дом на хиляди щурчета